Когато през 1899 шефът на американската патентна комисия заявява, че вече всичко е изобретено и не вижда как би се родило нещо ново, за съвременниците думите му не звучат прекомерно дръзко. Обзети от онази особена fin de siecle еуфория, която ние с вас имаме шанса да познаваме, те решават, че да, щом са се случили чикагското изложение, връхлитащият камерата локомотив, ваксините, двигателите с вътрешно горене и преодоляването на земното притегляне с помощта на чифт изкуствени криле, човечеството е опряло свода на техническите и всякакви свои възможности. Но не – по-късно идва джазът, сутиенът, левкопластът, изчислителната машина и атомната бомба. И още – рокендролът, полупроводниците, космическите кораби и аудиокасетата. Мой познат, увлечен от историята, би спорил с часове как дамската превръзка, макар и не в сегашния си вид, е била позната в Старото царство, как първата трансплантация на органи е извършена от Имхотеп и как която и да е белгийска бира не може да се сравнява с пивото, добивано от – забележете – жените в езическите храмове на територията на днешен Ирак, тогавашна Персия (говорим за преди много години, наистина). Доскоро приемах това повече за поколенчески въпрос – виждате ли, музиката е открита преди вас, хаусът не е от 1995, а от 1987, Уайт Страйпс са имитатори на Иън Дъри енд дъ Блокхедс, но моля ви се, да не се връщаме към Марк Болън и Тий Рекс, а за онези изложби, в които никой е нарисувал четири преплетени цветни кръга, е писал още Амброаз Волар в автобиографията си – и не питайте кой е Амброаз Волар, той е открил Гоген, не четете ли книги. И наистина, миличък, мама и тате също са правели секс – е, не като сега, тогава половите органи бяха по-различни.
Поколенчески или не, въпрос за рециклирането наскоро ме настигна за пореден път. Внезапно осъзнах – простете за попкултурната ми вглъбеност – че от десетте наистина добри нови песни, които съм чул в последно време, шест са версии на стари хитове. “It’s My Life” на Ноу Даут. Моляви това е парче на Ток Ток от 1984. “Comfortably Numb” на Сизърс Систърс.
Не беше ли Пинк Флойт? Към това добавете, че постоянно включеният ми телевизор показва лондонско ревю на полски дизайнер, който изобретил „обърната” рокля, т. е. Като чашка на цвете на горе, краката са надолу. Лондон очевидно страда от амнезия – Вивиън Уестууд не само е жива, но и чашки като тази прави от 25 години със завързани очи. Патентният директор в Америка от края на XIX-и век едва ли е предполагал, че хора, които произвеждат автомобили на име Ауди, след сто години ще ползват онзи цитат за рекламно изречение в кампания за свой модел. По същия начин Имхотеп вероятно би избухнал в сълзи, да би разбрал, че една академия на науките е изкормила и натъпкала с химикали невисок гологлав човек с „катинар” – измислен въпрос поне 300 века по-рано – за да го запази за 70-80 години в стъклен саркофаг за публиката.
Което е по-важно обаче, рециклирането на идеи е белег на новата епоха, каквато я познаваме. Мобилните телефони с камери не са нещо повече от реихкарнация на видео телефоните от 1948, а изкуственият интелект е – ако не признаете Платон или Жул Верн – поне на Хърбърт Уелс. Или на Чепек. Или на Иля Ефремов (който пък, хайде сега, съвсем минава границите с неговите жироскопи-мироскопи и далечни галактики през 50-те години на ХХ-и век, когато дори Гагарин не е имало).
Да го погледнем в очите – целият ни живот минава в рециклиране. Джинсите постоянно се завръщат, червеното е новото розово, сивото е новото черно, черното е новото синьо. Свободната любов е новият брак, обвързването е новото хипи, екстъзито е новото ел-ес-ди, а ел-ес-ди-то, демодирано като нищо подобно, се завръща като новото гориво за пари. О, я стига.
Един от най-големите творци на ХХ-и век – Салвадор Дали – казва: „Копирайте, копирайте-винаги ще се получе нешто ново”.
Дано е прав!
